ПЪРВА ТВОРЧЕСКА СРЕЩА
или "Къде ни стяга чепика?"

Чух за първи път този съдбовен за твореца въпрос от композитора Петър Цанков. Е, доста години минаха от тогава и този въпрос, все още, като чук бие в главата ми - "Къде ме стяга чепика?", "Стяга ли ме изобщо?"...

Незнам мене, ама бате Петър или още по-известен като Петър Пашов - Младши определено го стяга. Да, така го стяга чепика, че покрай него и останалите в театъра също почнахме да усещаме болката. Бате Петър разказва с носталгия как преди години в Пловдив са се събирали хората на изкуството на едно място и то не само за да обърнат по някоя чашка, а за да обменят идеи, да споделят това, което ги вълнува, да излеят душата си един на друг, да потърсят съвет, провокация. Някой прави изложба - всички са там, премиера в театъра - също, балет, нова стихосбирка,... все поводи да погледнеш работата на другия и да преосмислиш своята.

Градът ли е бил малък, или поколението различно, незнам. Знам само, че сега, тук в София няма такова нещо. Всеки се е затворил в черупката си. Работи неуморно. Като кон с капаци твори навел глава над собствените си проблеми,... пък другите - не, няма време - утре може би.... И не ме разбирайте погрешно. Ако ви трябва пример - вземете мен. Работя в театъра, уча, развивам се, ама я ме питайте кога за последно съм ходил на изложба, или на концерт например, колко познати имам занимаващи се с нещо различно от театър? Срам ме е да си призная.

Но добре, че чепика си знае работата. Почне ли да те стяга - няма измъкване докато не му угодиш. И така... решихме да направим в театъра нашата първа и надявам се не последна творческа среща.